Никой не харесва тъжните момичета

Никой не харесва тъжните момичета 
и бузите солени от сълзи. 
Но питаш ли се колко си разплаквал, 
гледайки разсеяно в страни?

Не ни разплаквайте, повяхваме! 
Не ни прекършвайте без време.
Да цъфтим мечтаем и да радваме,
не може всеки да ни вземе.

Никой не харесва тъжните момичета, 
всеки търси щастие, прескачайки тъги. 
Но за Бога, момчета, поспрете се.
Заклевам ви! Пожалете ни.

Последният твой образ

Painting: Jane Beata

Последният твой образ така прелетя в мен, бързо и изненадващо като стрела, че нямах време да осъзная какво се случва и да избегна удара, както обикновено правя. Дори не усетих кога и как опъна тетивата, толкова тихо и ловко го направи, точно както някога са ловили зайци в гората. Признавам ти го, добър ловец си.

Простреля ме с поглед и ме повали. Не, не беше първият път, в който те видях, а последният. Беше мокър, косата ти бе разделена на кичури, които приличаха на житни класове сякаш, а от тях капеше дъждовна вода. Не знам дали от сивотата на небето, от студения дъжд или просто от някакви случайни стечения на обстоятелствата, довели до този момент, но на лицето ти бяха изписани толкова много неща, че исках да чета и да не спирам. Взирах се в лицето ти, а дъждът сякаш неуспешно се опитваше да отмие всяка емоция, полепнала като катран по него. Дори най-чистата дъждовна вода нямаше силата да изтръгне всички лица, наслоили се върху теб в този момент. Или извиращи от теб. Трудно е да разбереш от къде и как се появяват всички образи на един човек. Като че всичките ти космически проекции се бяха събрали заедно и се бяха прегърнали, надсмивайки се на цялата вселена, която ги е държала разделени толкова дълго.

Бащата на децата ми

На снимката: Александра Палас

Признавам, съгреших пред себе си!

Никога не съм искала или копнеела за деца. Сякаш този „женски“ инстинкт за продължение на рода е изтръгнат от мен още в момента, в който са казали пола на единственото дете на майка ми. "Момче е." Ами, не съм. Сякаш с изричането на тези думи, някой безпощадно предопредели съдбата ми, мислите и вътрешните ми нагласи по няколко теми от човешкото житие и битие.

Никога не съм искала деца, до момента, в който не те зърнах за първи път. Разхождах се в парка с кучето, когато странна сянка грабна погледа ми и се обърнах, за да потърся нейния първоизточник. Стоеше там, на просторната мраморна терасата, пред една от най-красивите сгради, които съм виждала в живота си. Напълно допускам възможността, тези ми мисли да се дължат само и единствено на красива гледка, сякаш кадър от стар филм, която се разкри пред мен, но в този момент причината не ме интересува.

Помниш ли когато ни имаше?

Какво искам от живота ли? Много неща искам. Ей сега ще ти ги изброя всичките.

Искам:

една зелена поляна, на която да лежа и да гледам небето;

да отида на село в гората и да гледам звездите през нощта;

една топла ръка, която да държа;

един човек, с когото да мога да си помълча;

книжка за оцветяване и флумастери;

да си заровя дланите в чувал, пълен с фасул;

да ходя боса по пясъка;

да имам градина, в която да посадя цветя и зеленчуци;

не бих отказала и няколко книжки за компания.

Това ми стига да съм щастлива…

Помниш ли как се запознахме? А помниш ли колко силно валеше тогава? Имаше буря. Отне ти доста време да запомниш името ми, но само секунда, за да ме целунеш след това. Помниш ли колко е „готина“ ЖП гарата? Помниш ли колко sms-и си изписахме. Пращахме си песни, а дори не бяхме чували гласовете си. Тогава нямаше Facebook. Помниш ли как и кога дойде? Часът бе 11:47, още помня. Никога не съм излизала по-бързо от вкъщи. Помниш ли стълбите на 5-тия етаж и покривите, по които обикаляхме? Скицата, която ми подари и стиховете, които си изпращахме… Помниш ли как се гонихме с години…

Не ме докосвай там, където ме боли

Не ме докосвай там, където ме боли.

Раните не можеш да лекуваш.

Следа остава, когато някой те рани

и често трудно е да се преструваш,

че си силен, по-силен от преди.

Вървиш напред изправен и усмихнат,

но в тебе вече нещо не блести –

видимо щастлив си, но някак попритихнал.

Колко стихове заради теб изтрих...

Колко стихове заради теб изтрих...
Пиша и все нещо не достига.
Всичките ми редове без теб са пусти,
а сърцето ми нахално се надига

във гърдите и тупти безсрамно.
То не е знае що е жал и мъка.
Сърцето иска просто да обича,
сега, ВЕДНАГА - без да чака.

Обич на думи

Уморих се от обич на думи,

oт непредвидени сутрешни плачове.

Така ми се иска да гоня мечтите си,

a не празните среднощни влакове.

Наслушах се на милион обещания,

на хиляди клетви и безбройните „истини“.

Беше пламък, но бавно изгасна.

Дори последните въглени са утихнали.

Книгите не са за бедните!

Книгите не са за бедните! 

Жадни сме за литература ама нямаме пари!

Интелектуалците на Пловдив се редят на опашки за намалени книги

Тъжна картинка са опашките за книги по време на големите намаления. Че даже плачевна. Само преди два дни, една от пловдивските книжарници по центъра обяви намаление с  40% на книги от едноименното издателство и 60% за други 6 заглавия. Както повечето други хора, в края на работния ден, обзета от еуфория за литература на достъпна цена, поех към книжарницата и още с влизането ми се приплака.

На хората им се чете! Жадни са за литература, но книгите бавно и славно се превръщат в лукс, който е непосилен за много семейства. Дори книги със средна цена 12 лева остават само блян в очите на някой любител, а за луксозните издания, които гравитират около 100-цата да не говорим.

Пловдив ще умре в събота

Посветено на сградите, които ще виждаме само в архивните снимки

От няколко месеца насам се разхождам и гледам само нагоре. Не, не гледам небето, а сградите на Пловдив. Онези красиви, архитектурни слънца, които озаряват града ни, които създават тази уютна атмосфера. Обикалям по възможно най-тесните улици с най-пищно украсените сгради и се питам: „Коя ли е следващата, която ще съботят?“

Не загуби ли Пловдив твърде много само за 6 месеца? Не се ли събориха жилищни сгради, паметници на културата, като предварително беше забранено събарянето на фасадата им? Да, за ул. „Цар Асен“ говоря. Не се ли въртяха гюбеци на Античния? Не видяхме ли как Вълчан Петров гази по отломките, между които като по чудо бяха оцелели късове от великолепните му стенописи?

Сълзите на момичето са крехки...

Сълзите на момичето са крехки,

приличат на пеперудени крила,

а тя в цветните одежди

изстрадва тихо своята съдба.

Един мъж прекърши и душата,

но не нарочно, сякаш без вина.

Тя невинно влюби се във него,

но не жена – стана му слуга.

И стигаше и само да го гледа,

да съзира погледа дълбок.

Усмихваше се тихо и смирено

и се молеше на нечий Бог

Слънцето е червено, когато е щастливо…

Слънцето е червено, когато е щастливо…

Дори не помня кой и кога изрече това изречение, но от месеци насам то е забито нож в съзнанието ми… Червено, червено, червено… Как може цвят, олицетворяващ агресията, да е символ на щастието, пък било то и на слънцето? Не го разбирам.

Помня защо бе изказано това изречение – заради червената ми коса. Това означава ли, че трябва винаги да съм щастлива? И как един съвсем обикновен човек, като всички останали, изпитващ емоции, имащ страхове и мечти, може да бъде винаги щастлив? Нима по света има такъв глупак (и не го казвам като обида), който винаги да бъде преизпълнен с щастие? Нима има човек, който нито веднъж в живота си не си е задавал въпроса, който неминуемо дава и отговора: „Щастлив ли съм?“

Това може би е най-риторичния от всички въпроси по света. Веднъж запитал се дали си или не си, то неминуемо и безсъмнено отговорът е отрицателен. Щастливият човек никога  не би задал сам на себе си подобен въпрос, който би застрашил цялото му моментно състояние на еуфория.

Моята първа изложба

Ще организирам изложба

със снимките на бившите ти гажета

ах, как я мразя тази дума „гаджета“

толкова е детска…

на откриването гости ще ни бъдат

всички мои стари куфари

грижливо скътали багажа ми,

може би леко прашасали

ей така, за носталгия

по… всъщност, малкото време

Кога изтъняха душите ни?

Отидох в магазин за техника. Рядко го правя, предпочитам да оползотворявам времето си по друг начин от безсмислено шляене между щандовете на каквото и да било затворено помещение. Търсех си мемори карта за ултра, мега, гига функционалния таблет, който наскоро получих като подарък. 

Ще ми се да кажа, че ме посрещнаха любезно, но това не се случи. Докато се опитвах да се ориентирам в огромното хале, в което бях попаднала, се загледах какво всъщност се продава в момента. Ултра тънки телевизори, супер леки камери и фотоапарати, мултифункционални пасатори, блендери, мултикукъри, и какви ли не други неща, от които май едно време нямахме нужда. 

Кой спасява книгите?

Картина: Atanas Matsoureff

Всички знаем колко много книги се продават на улицата. Не в книжарница, а на сами пътя. Някои са стари, други не чак толкова. Има ценни и редки, други, чиито заглавия и автори може би не сме чували, но всички книги на улицата са обединени от едно - те са изоставени. Захвърлени от някого, непотребни и нежелани, са останали под прокъсаните найлони, чакащи някой, който да се смили над тях и да ги приюти. А защо не и някой искрено да им се зарадва? Поставени са в ситуацията на сираци от малцинствата, които малцина искат да осиновят, заради оцветената им кожа.


Издателствата обаче ежедневно бълват нови и нови книги, с по-хубави и твърди корици, по-бели страници и нови, наистина разкошни издания. Но не бързайте да мислите, че казвам това като упрек. Напротив. И аз обичам красивите издания, и съм особено пристрастна към луксозната колекция с поезия на "Дамян Яков". Само че какво се случва с онези книги, издадени през 80-те, 70-те, че и по-рано, които все още носят живота в себе си?

Лице

Понякога, вглеждайки се в огледалото се питам: „Това моето лице ли е?“ Уж е мое, но някак не го усещам. И тялото ми е чуждо, органите, кожата, крайниците – сякаш някой ги е прикачил към мен без да усетя и разбирам едва тогава, когато изпитам дискомфорт от присъствието им. 

Устните са болезнена точка. Когато целуват уж са мои, пък усещането ми е непонятно на моменти. Когато не целуват пък, копнеят за това толкова силно, че вечер сънувам един мъж, съвсем несъвършен,  с всичките му чудатости, със странната му походка и очарователна крива усмивка, как ме целува. Усещането е топло и уютно, сякаш си в майчина утроба, която те защитава от целия свят и грижливо пази цялото ти същество и всичко що броди по тая земя, че и отвъд нея. На сутринта се будя стреснато. По-драматично би било ако се будя с вик и обляна в пот, но уви, не се случва по този начин, а и никак не съжалявам, че пропускам напрегнатите моменти на разсъмване.

Времето се отприщи вместо мен

Миналата седмица отправих питане към приятелите си и Вселената: „Ако се разплача ще завали ли?“ Отговорът дойде след 3 дни – заваля, за по-кратко – Да.

Не мога да пусна себе си навън. Тялото ми е храм, в който живея. Храм, който не напускам. Храм… Звучи като звън. През прозорците на своя храм гледам как навън вали. Подавам пръсти между стъклата. Зелено е и мирише на дъжд. Сякаш съм в съвсем друг свят. Искам да бъда в друг свят. Имам нужда да бъда другаде. В друга Вселена.

Когато заплаках заваля. Аз се отразявам във Вселената и тя в мен. Такива неща трудно се споделят с хората. Никой не разбира. Всъщност само един човек – тя е колега, приятелка, сродна душа даже на моменти мога да я нарека. Само тя каза: „Знам, виждам.“ И толкова.

Принцове, принцеси и една пералня

Събота вечер е. Необичайно време да си бъда вкъщи, от няколко месеца насам. Особено, имайки предвид, че летния сезон е в разгара си. След дъъълъг ден, прекаран в ремонтни дейности, сглобяване и разглобяване на мебели и неприлични жестове по повод горещините, реших да си остана вкъщи.

Не само не съм навън, но и съм сама, което е още по-странно, но в никакъв случай не е лошо. Даже по-хубаво, отколкото си представях. Зачетох се в 2 от книгите, които са ми в списъка „Да се прочетат задължително“, прегледах стария брой на Нешълна-а, който пропуснах и реших да се отдам на нещо съвсем леко и ненатоварващо. Повечето жени са гледали „Сексът и градът“, както филма, така и сериала. Е, аз не бях. Тъй де, преди, когато гледах телевизия, съм засичала няколко серии, но само толкова. Та този сериал, с всяка следваща серия ми поставя толкова въпроси, че трябва да си ги записвам вече.

Следващото поколение

Поколението ни расте и се развива независимо и въпреки нас. Понякога имам усещането, че правим всичко възможно, за да спъваме децата след нас, да убием средата им, да не могат да растат на воля, да изпием кръвта им като вампири и да ги осакатим преждевременно, за да могат да станат като блуждаещи зомбита, когато достигнат нашата възраст, която е съвсем скромна, ако трябва да бъдем честни. А те, децата, съществуват, живеят и сякаш на инат се развиват, за да ни докажат, че са по-добри от нас.

Как може едно осем годишно момче да е по-човек от повечето хуманоиди, които познавам на възраст между 20 и 30 години? Защо едно дете може да даде парчето пица, което носи на бездомен човек, а ние не можем? Тези деца СА въпреки, че някои са се появили на този свят случайно, други биват всячески ограничавани в развитието си от своите родители, трети пък от чисто биологична гледна точка родители имат, но всичко се изчерпва с биологията.

Сляпа баба

     Въпросът за детството винаги силно ме е занимавал. Толкова силно, че неспирно правя препратки към него. Дали защото смятам, че детството ми беше чудесно с домашната бабина лютеница и сирене или заради чувството за свобода тогава? Или пък заради тичането бос по улицата, гонениците до посред нощ, когато майките ни ядосано и разтревожено излизаха навън, за да ни търсят? Или пък защото голяма част от детството си прекарах на село при баба ми и тя ми даде толкова любов и на толкова ме научи, че още пазя в себе си любовта ѝ от нея към мен и от мен към света? Заради всичко това ще е, че и още. Заради първия буквално горчив и задушлив спомен от арда без филтър на село пред печката на дърва. Заради тичането боса в пръстта и тичането с овците по поляната. Заради децата от дома, които винаги се радваха, когато някой „чужд“ отиваше при тях. Голям кеф беше. Дори когато се навъдиха въшки на главата ми и баба ми изгори целия ми скалп с гас, дори когато крещях по двора от болка, че ще умра преди прабаба ми, защото са ми запалили главата, пак ми беше хубаво. Сега и въшки няма. Бахти скучния живот.

     Този път Господинов ми направи препратката към детството ама не Августин, а Георги. Всичко тръгна от сляпата баба. Много обичах да играя на тази игра. Та общо взето момента преди да ти завържат очите е детството.

За българската откровеност

Ние, българите, не сме хейтъри, никак даже. Ние сме откровени! Да не сте се объркали нещо?

Българската откровеност е толкова популярна, че дори в мрежата на 9gag ни познават като грубияни. Хора, които не знаят къде се намира България, вече знаят за неповторимите ни балкански черти, които може и да не са присъщи за всички българи, но на овцата и е трудно да се открои от стадото.

Темата за родната ни откровеност ме жегна съвсем случайно, на едно литературно представяне на Сиромахов. Интересното на нацията ни е следното. Ако отправяме негативен коментар към някого, то е защото сме честни и открити, и не желаем да говорим зад гърбовете на хората. Ако обаче нещо ни направи добро впечатление, то или не го споменаваме изобщо и мълчаливо подминаваме, или все ще намерим за какво да се заядем. Я, че човекът бил връзкар, че музиката не ни е по вкуса, че картината е нарисувана с некачествени материали.